Дентоалвеоларните импланти имитиращи формата на зъбния корен имат интересна и прогресивна еволюция от края на 70-те години на миналия век, когато Brånemark въвежда концепцията за остеоинтеграция, последвана от приемането й в началото до средата на 80-те години.  Имплантите са били с цилиндрична форма с различни дължини и са били с обработени повърхности. Основната цел на лечението е била оцеляване с цел запазване на опората на протезите. Имплантите са били поставяни по двуетапен протокол и използвани за лечение на тотално обеззъбени пациенти.

През 1993 г. Tarnow представя концепцията за селектираната имплантна повърхност с намерението да промени апикалната микроморфология, за да подобри интеграцията, без да жертва пародонталните предимства на обработената яка и повърхност. Напоследък тази концепция отново привлича внимание поради съвременни проблеми свързани с текстурирани импланти и мукозит или пери-имплантит. През 1997 г. Хан представя коничния имплант, който се отличава с по-естествена и близка до тази на зъбния корен форма, като същевременно повишава първичната стабилност на импланта и се самоограничава в дълбочина поради по-широкия коронален диаметър. Двойни или коаксиални импланти, при които протезната ангулация се променя в тялото на импланта и на нивото на импланта, а не на нивото на опората (abutment), за да позволи повишена честота на задържанe, се появяват на пазара от края на 2000-те.Концепцията за “switching” платформата е представена от Lazzara и Porter през 2006 г.

През последното десетилетие се наблюдава тенденция към по-агресивни форми, за постигане на първичната стабилност при различните видове кост. Jacoby и Bichacho създават триовален имплант с три плоски страни в шийката на импланта, за да намалят крестално костното налягане, което може да допринесе за маргинална костна загуба.Съвсем наскоро Chu и Blackbeard разработват хибриден дизайн, включващ имплантант "body-shift" в диаметър, форма и резба, комбинирани в една структура, за да се улесни поставянето на импланти в екстракционната алвеола и компрометирани места. 

Диаметър и дължина

Имплантите се предлагат в асортимент от диаметри, за да отговорят на различни клинични случаи. Доказано е, че диаметърът има по-голямо въздействие върху успеха на импланта, отколкото дължината, особено при мека  кост (напр. D3, D4), често срещана в максилата. Също така, в екстракционните алвеоли, където обемът на костта може да бъде ограничен, диаметърът е важен за постигане на адекватна първична стабилност. Имплантите с тесен диаметър могат да бъдат ефективни, когато има ограничени размери на гребена (V-L) или има проблеми с междупроксималното пространство, съседно на естествената зъбна редица. Силата на имплантите с по-малък диаметър е поставена под въпрос, въпреки че неотдавнашните подобрения в металургията, независимо дали чрез сплави или титан с висока якост, облекчиха тези опасения.

Диаметърът на импланта е категоризиран като стандартен или редовен (RDI) (3,75 mm до 4 mm), тесен (NDI) (3 mm до <3,75 mm), изключително тесен (<3 mm), широк (4,5 mm до 6 mm), и свръхширок (7 mm до 9 mm). Няколко ретроспективни и метааналитични проучвания не показват разлика в преживяемостта, степента на успех на протезата и маргиналните костни нива между NDI и RDI. Широки и свръхшироки импланти са били използвани предимно за имедиатно имплантиране при молари. Въпреки че този дизайн демонстрира стабилни дългосрочни резултати, е необходима адекватна грижа за съхраняване на костните нива коронарно на имплантите с по-голям диаметър.

Зъбните импланти също се предлагат в различни дължини, за да отговорят на клиничните нужди. Късите импланти напоследък станаха популярни, като се има предвид, че вертикалното увеличаване на билото е сложно, изисква високо ниво на хирургични знания и умения и е свързано с повишена честота на риска. Следователно въвеждането на къси импланти запълни празнотата в индустрията.Забелязва се драматична прогресия в намаляването на дължината от 10 mm, на 8 mm, до 6,5 mm, до сега дори 4 mm. Възникват въпроси относно съотношението между импланта и короната.Няма клинично значими доказателства в подкрепа на презумпцията, че повишеното съотношение между импланта и короната води до по-голяма маргинална загуба на кост и имплант.Съществува обаче повишен риск от протезни проблеми с къси импланти, като разхлабване на винта или счупване; поради това се препоръчва шиниране на множество единици за намаляване на този риск.

Клиницистите трябва да бъдат внимателни, когато използват къси импланти, за да се избегне анатомията на инервацията, да вземат предвид хоризонталния (V-L) компонент за резорбция на гребена в допълнение към вертикалния елемент и да се обърнат към оклузионните връзки на възстановяването. Ако букалният хоризонтален дефект не бъде отстранен преди възстановяването, може да има потенциал за гингивално въздействие на храната поради свръхконтуриране на протезата в опит да се възстанови зъбната редица в нормална оклузия. Въздействието на храната може да доведе до загуба на кост, което би било значително при по-късите импланти и в крайна сметка би могло да компрометира оцеляването.

Краниофациалните импланти, като назални и зигоматични, осигуряват решения за силно атрофирала максила.Непосредственото натоварване на зигоматични импланти се оказва успешно, но клиницистите трябва да са наясно със свързаните с тях потенциални рискове и усложнения.